Цял живот се уча все на едно -
на изкуството да се разделям -
да оставям зад себе си онова,
без което си мисля, че мога:

да затръшвам вратата на любимия дом,
да помахам с ръка на перона,
без сълзата да дебне на мойто око,
без истерия да ме обхване;

да погребвам близки и роднини, после без страх
да започвам пак отначало,
без да кажа високо пред никой на глас,
колко много ме е боляло;

да си тръгват любими и нито за миг
да не се подкосят коленете,
да сподавям до край последния вик,
да съм каменно цвете....

Тъй че зная вече всичко за това
след разделите как се живее.
И се питам накрая дали
за живота си аз да копнея:(

Аз съм черната котка в махлата.
Всеки срещнат ме пъди. Псссст!
Пред мен всеки затваря вратата,
суеверно си удря кръст.
Аз съм котката от която
всеки бяга и мисли:"Аман!"
Нещо лошо непременно ме чака!
Ето - идва отново насам."
Аз съм черната котка в махлата,
то е ясно и дума не ще.
Но не виждат на корема ми вдясно
едно бяло добро петънце:(

Очи - кафяви,
ръст - среден,
нос - правилен.
Особени белези няма.
Грешите!
Нима се смея като другите?
Нима обичам като другите?
Нима не съм по своему добра?
Зад моментната грубост
аз крия неизказана нежност.
Зад капризно извитите устни
стаявам доброта и сърдечност.
Зад смеха си - палав по детски,
се мъча да приглуша болката
на душата си, жадуваща щастие.
Зад безумното непокорство
има обич, приятелство вярно -
стигащо за цял човешки живот....
Очи - кафяви,
ръст - среден,
нос - правилен.
Само не казвайте:
 - Особени белези няма!

Лодка съм, ала без дъно.
Във подводни скали се разбих.
Днес съм мъртва и тъжна до синьо -
наръч съчки за огъня тих.
Птица съм , ала ранена.
Имам спомен, че нявга летях.
От високото паднах сломена,
примирено изтръпнала в страх.
Песен съм, но без акорди.
В страстни танци до смърт се въртях.
Днес съм хвърлени бални пантофки,
посивели от скука и прах.
Орех съм, ала без сянка.
Унизена от зли ветрове
тръпна с голи, отчаяни клони,
като с гръм разделени на две.
Има ме, ала ме няма.
Уж говоря, но някак без глас.
Без лице съм, останах без име.
И се чудя това ли съм аз!

Пътеките зад мен са тъй утъпкани -
добре познавам старата гора.
Не се обръщам - чака ме зад ъгъла
известната ми скука и тъга.

Пред мен пък самодиви изкусително
снаги извиват и плетата коси.
Да вярвам ли на нещо тъй измислено,
да слушам ли отново пак лъжи....

Къде отново ще ме води пътят ми-
Зад мене - страх, пред мене - също страх.
Но може би най-страшно е от всичко
на място, тичайки да вдигам прах....:(