на изкуството да се разделям -
да оставям зад себе си онова,
без което си мисля, че мога:
да затръшвам вратата на любимия дом,
да помахам с ръка на перона,
без сълзата да дебне на мойто око,
без истерия да ме обхване;
да погребвам близки и роднини, после без страх
да започвам пак отначало,
без да кажа високо пред никой на глас,
колко много ме е боляло;
да си тръгват любими и нито за миг
да не се подкосят коленете,
да сподавям до край последния вик,
да съм каменно цвете....
Тъй че зная вече всичко за това
след разделите как се живее.
И се питам накрая дали
за живота си аз да копнея:(
Всеки срещнат ме пъди. Псссст!
Пред мен всеки затваря вратата,
суеверно си удря кръст.
Аз съм котката от която
всеки бяга и мисли:"Аман!"
Нещо лошо непременно ме чака!
Ето - идва отново насам."
Аз съм черната котка в махлата,
то е ясно и дума не ще.
Но не виждат на корема ми вдясно
едно бяло добро петънце:(
ръст - среден,
нос - правилен.
Особени белези няма.
Грешите!
Нима се смея като другите?
Нима обичам като другите?
Нима не съм по своему добра?
Зад моментната грубост
аз крия неизказана нежност.
Зад капризно извитите устни
стаявам доброта и сърдечност.
Зад смеха си - палав по детски,
се мъча да приглуша болката
на душата си, жадуваща щастие.
Зад безумното непокорство
има обич, приятелство вярно -
стигащо за цял човешки живот....
Очи - кафяви,
ръст - среден,
нос - правилен.
Само не казвайте:
- Особени белези няма!
Във подводни скали се разбих.
Днес съм мъртва и тъжна до синьо -
наръч съчки за огъня тих.
Птица съм , ала ранена.
Имам спомен, че нявга летях.
От високото паднах сломена,
примирено изтръпнала в страх.
Песен съм, но без акорди.
В страстни танци до смърт се въртях.
Днес съм хвърлени бални пантофки,
посивели от скука и прах.
Орех съм, ала без сянка.
Унизена от зли ветрове
тръпна с голи, отчаяни клони,
като с гръм разделени на две.
Има ме, ала ме няма.
Уж говоря, но някак без глас.
Без лице съм, останах без име.
И се чудя това ли съм аз!
добре познавам старата гора.
Не се обръщам - чака ме зад ъгъла
известната ми скука и тъга.
Пред мен пък самодиви изкусително
снаги извиват и плетата коси.
Да вярвам ли на нещо тъй измислено,
да слушам ли отново пак лъжи....
Къде отново ще ме води пътят ми-
Зад мене - страх, пред мене - също страх.
Но може би най-страшно е от всичко
на място, тичайки да вдигам прах....:(
Моят дух е затворен във тяло
на 36 годишна жена -
с дребни бръчици, с лице посивяло
дори с малко излишни килца.
Моят дух все объркан се лута
между "трябва", "нередно", "дотук"
но се плези по детски и хуква
към небето високо напук.
Моят дух е с камък на шия
и завързан с дебело въже.
Зли вампири кръвта ми изпиват,
но отказва той да умре.
Моят дух като старец библейски
мъдри песни край огън реди,
но заплита в косите червени
пъстро цвете, което блести.
Моят дух е затворен във тяло
на посърнала самотна жена,
но за сметка на нея, той знае
че безсмъртен се рее в света,
че лицето съвсем ще сивее,
че косата не ще да блести...
Моят дух обаче се смее
и отново нагоре лети...
Ти си онзи миг от вечността,
в който аз разбрах, че си ми нужна!
Въздух си ми, глътчица вода –
всичко си ми, лястовице южна!
Като лъч се стрелна в моя ден,
подари ми ясните простори
и разлисти – устремена – в мен
песента на кичести тополи!
Лястовице-делнице, лети,
в твоя полет преоткрих безкрая –
светлата ти диря да блести,
докато небето разгадая!
В нощта плътта пустощта обгръща,
нежно, с мъката на черните криле.
Долавям звуците ти в тишината,
чисти, в образа на ангелско сърце.
Приседнала покорна и вглъбена,
в гневът на чувствата стаена.
Самотна, лутаща се, наранена,
търсиш думата, която те сломи.
В две очи пламъците приютила,
с дива страст желания попила.
С две ръце надеждата скрепила
и с полъха сълзите си да заличи.
Мълчалива, скръбна, омърсена,
отдала всички ласкави мечти.
Ангелската мощ в гърдите си поела,
с меча митoвете да руши.
Терасата, надвиснала над плажа,
пустее днес под ярките лъчи,
макар и слънчев - тъжен е пейзажът,
а пък кафето някакси горчи...
И вятърът, притихнал, не нашепва
напевно на вълните, а мълчи;
спокоен днес е въздухът, не трепва
и музика далечна не звучи.
Туристите бунгалото заключват -
напускат вече този морски рай,
последен ден - почивката приключва,
а лятото върви към своя край.
И август свърши, сякаш разпиля се,
изплъзна се от моите ръце -
остана само празната тераса
и чашата с горчивото кафе...
Едно лице бледо, искрено, но вече уморено,с очи кристални от замръзнали мечти.
Сърцето му страхливо е и безумно ускорено,
но обича и с друго нечие сърце тупти.
С протегнати ръце, към светлото небе стреми се.
То иска само малка капчица любов.
На крехките криле едва държи се.
Чува плач и нечий нежен зов.
Там долу, сълза за ангел бе пролята.
Сълза от нечии обичащи очи.
Тя завинаги ще скрие тъмнината.
Сърцето ангелско за нея вечно ще тупти.
Често се питам дали има човек, който да е погледнал в музея на миналото и да не е забелязал добре балсамирания труп на собствените си надежди. Най-вероятно там, където свършва гробището на илюзиите, надеждата и отчаянието изглеждат безсмислени. Сигурно има много начини да вървиш от мираж към мираж, хранейки се с магарешките бодли на надеждата. Това е като да играеш театър, докато тайнствен персонаж ти каже истината в края на действието. Разиграваш етюдите все едно, че не знаеш за развръзката. В подобна концепция има житейска философия и понякога тя върши работа, стига да не забелязваш бутафориите и изкуствената светлина от прожекторите.
Но ако сърцето жадува за яснота и слънчева светлина, става все по-трудно да участваш в този спектакъл. Изглежда до края на дните си разнасяме този балсамиран труп на надеждите си, свикваме с мириса му, нанасяме нов грим, щом старият поизбледнее. Знам, че винаги може да се направи компромис, знам че винаги може да се живее в делника и да се говори до зори, че той има някакъв смисъл. Просто оставаш верен на фиктивния свят, не задаваш въпроси, плезиш се на всички отговори и така докато минеш зад Кулисите...
Е, какво пък, не можеш от понеделник до петък да изстискваш висш смисъл от крачките си до работното място или фурната за хляб, надяваш маската, биваш сериозен или весел, правиш това, което другите очакват от тебе и така се вписваш в реалността. Друг е въпросът дали ти харесва тази реалност. Но тя е такава, каквато е. Това е друга тема. Зад нея се простира цяло море от безсмислени философии.
Но да се върнем към играта. Все пак предпочиташ да си в играта, отколкото някъде извън. Трудността да съществуваш идва от двойнствената природа на човека, от неговото виждане към света на нещата. От една страна, той отлично познава репликите и участва в житейската игра, а от друга, запазва в себе си онези мълчаливи пространства, чрез които се докосва до мистерията на света.
Човек се очертава като такъв най-вече с нещата, които премълчава, а не с тези, които казва. Той е най-истински в това, което чувства, а не с това, което прави...
Е, добре, аз чудесно разбирам, че със съкровеното не може да се живее в делника. Това би означавало да бъдеш извън играта, да направиш крачка към лудостта, към свръхдуховното и космоса. Този свят сигурно има по-висш смисъл, отколкото можем да си представим. Винаги обаче ми се е струвало, че за да го доловим, трябва да се изтръгнем от играта на надеждите и очакванията, които с годините просто ни циментират в баналното. Най-вероятно има граница, от която нататък духът отказва да приеме опиата на илюзиите и се опитва да се измъкне от тях. То е като да извадиш звяр от бърлогата му. Тогава спираш да търсиш убежище в света и го търсиш само в себе си. Преставаш да упрекваш другите за неудачите си, защото ги носиш така, както Камила носи своята гърбица.
Светът е несправедлив. Той винаги е бил такъв. Човек никога не е могъл да се отскубне от жалките и низки страни на своята същност и поради тази причина постоянно се е лишавал от бъдеще. Истината се ражда и вирее тъкмо сред мълчанието. Ако някой ме спре и се опита да ми внуши, че нашият пейзаж след време ще стане по-справедлив, аз просто ще го подмина. Той наистина може да се промени след години, но това ще бъде само в посока към една по-рафинирана несправедливост. Вижте, човешката алчност, себелюбие, желание за власт и имане съществуват от хиляди години, защо трябва да ме убеждавате, че ще си идат следващия вторник... При нас тази несправедливост е просто разхвърляна и хаотична до жестокост. Един ден ще бъде малко по-подредена. Това е всичко.
Не зная дали този свят има някакъв смисъл и е почти сигурно, че няма да го узная. Но той едва ли би имал такъв извън отделната човешка участ. Потребността на човешкото същество от утеха е огромна. Животът не подлежи на измерване и затова, той човекът, няма от кого да я получи тази утеха. Нито скокът на антилопата, нито изгревът на слънцето са изяви. Един човешки живот не е нито достижение, нито движение към съвършенство. По принцип съвършенството не се изявява в нищо, то бездейства в покой и мълчание. Глупаво е да си мислим, че светът е създаден, за да му се наслаждаваме или пък, че ние като част от сътворението сме тук, за да си прекараме добре. Става дума за предизвикателствата на Вечността, за безумната ни жажда за повече яснота, чийто зов усещаме в дълбините на нашето съзнание. Защото освен всичко останало очевидно е, че в нас съществува една висша същност.
Трудността да съществуваме винаги ще бъде равна на безсилието ни да проникнем в мистерията. Този стремеж към светлина и яснота, този копнеж по окончателния отговор, преди да напуснем сцената, правят от човека най-трагичното животно на света.
Безпределно ясно ми е, че девствено-хладната светлина на звездите няма нужда от моите метафори. Моите очертания на хълмовете и полъхът на вятъра съществуват някак си извън мен и времето. Естествено е Вечността да нехае за мен. Но кой ме кара да се интересувам от вечността? Всеки човек има право на мигове, когато да може да застане лице в лице със загадката. След като не може да проникне в нея, поне да я погледне.
" Много хора не искат да погледнат истината в очите..."
... Защото истината боли. Боли толкова много, че ти се иска да затвориш очи и да продължиш напред. Живеейки в лъжа. Вярвайки в лъжа. Поемайки пътя на фалш и лицемерие. И така, ден след ден, лъжата става все по-истинска, все по-реална. Дотолкова, че, освен себе си, успяваш да заблудиш и останалите. Започваш да градиш нещо върху нищо. Всеки миг може да се срути...
И всичко това от страх. Всякакъв страх, но най-вече страхът от самотата. Защо да загубиш човека, когото обичаш? Та той те е излъгал само веднъж. И още веднъж. И още... И все прощаваш. Градейки върху нищо, върху лъжа. Търсейки истината в една илюзия.
А колко по-лесно е да кажеш "край"...
.jpg)
И ето пак стоя загледана в нищото и се питам "коя съм аз?", къде съм, къде е моето място в живота? Търся се, не се намирам, а сега накъде? Опитвам се да подредя мислите и чувствата си, но не мога. Заблудата е по-силна от мен. Вярвам в нереални неща не защото не знам, че са лъжа, а просто, за да вярвам. Да вярвам в добротата на хората, в истинското приятелство, в любовта - в несъществуващи неща. Държа се за илюзията като удавник за сламка. Стоя на разстояние от хората, заключвам душата си дълбоко в себе си и си изграждам щит от лъжи. Търся се, не се намирам, няма кой да ми помогне. Коя съм аз? Какво съм постигнала? Достатъчно, за да оставя нещо след себе си ли и какво от това? Това прави ли ме по-добра, по-състрадателна? Не! С всеки изминал ден ставам по-груба, по-студена, по-безмилостна, по-подла и... мога да продължавам до безкрайност. Вече не съм онова слънчево момиче, което мечтаеше и се усмихваше, което лудуваше и не се интересуваше от проблемите. Сега съм същество, чиято единствена цел е да живее нормален живот, да скъса с миналото и да продължи напред. Но се страхувам, страхувам се да обърна страницата и да започна на чисто, защото знам, че ще бъда сама, както винаги съм била. Не съм нищо повече от една самотна жена, търсеща закрила, нежност и любов. Затова се вкопчвам в фантазиите на съзнанието си, защото самотата ме убива - бавно, но сигурно. Сърцето ми плаче, душата ми се разкъсва, но никой не вижда, защото аз го прикривам достатъчно добре, защото съм просто една актриса, просто една лъжкиня. Толкова добра, че излъгах дори себе си!
Празна стая. Тъмен прозорец.
Гола маса. Чаша с питие.
И вратата е здраво затворена.
Никой няма да стигне до теб.
Телевизорът нямо премига.
Телефонът отдавна мълчи.
До леглото е паднала книга.
Вестник стар. Без новини.
Самотата ти прави компания.
Пие кротко на стола до теб.
Само малко те стяга отляво
дето другите имат сърце…
Животът е изпълнен със спадове и възходи. Колкото и усилия да полагаме, той често си играе с нас. Показва ни, че не всичко зависи от нас. Всеки път си давам кураж и продължавам напред. Мисля си, че мога да победя света, като не спирам да дерзая. На моменти обаче ставам слаба и, колкото и да искам да продължа, се съмнявам в успеха си. Питам се дали е, защото нямам късмет?
„Това, което не ни убива, ни прави по-силни”. Ами това, което ни убива? Можем ли да го спрем или да го пренебрегнем?
Аз съм максималистка. Провалът дълго ме преследва след като се е появил. Знам, че няма идеални, но не мога да не искам да бъда такава. Това е неподстижима цел, която ме кара да дерзая все повече. Да виждам къде съм и докъде мога да стигна.
Наскоро преживях поредния си провал. Въпреки, че бях убедена, че ще се справя, не успях. Уж се пречупи нещо в мен (не беше като преди). Усетих болка, но вече не я помня. Вярата ми помогна да се усмихна.
Поредният провал. Нещо толкова жестоко, каращо ме да се замисля върху това дали съм достойна за всичко, за което си мисля, че съм. Трудно е да изкажа болката в думи. Трудно е да знам, че всичко ще се оправи след като нещо се е провалило. Не съм сигурна. Само знам едно- не искам да загубя щастието и шанса ми да бъда човек дадено от Бог. А провалите, те няма да спрат, няма да се променят и да простят на никого. Без значение дали сте добри или лоши, те са просто там. Дебнат те зад ъгъла и си просят внимание докато не паднеш в капана им. Тогава страдаш, бориш се и си пак във възхода, който предхожда поредния провал.
